Преди няколко седмици една приятелка започна разговор за смъртта. Някои от нас казаха, че са планирали или мислят по това как биха планирали своето оттегляне от живота. Те се държаха почти делово, смислено и както се очаква от умни жени, осъзнато и смело, защото знаете, вярваме, че душата е безсмъртна, нали? После защитата ни се пропука и си признахме, че, колкото и да сме „духовни“, раздялата с тленното ни тяло ни плаши повече, отколкото идеята, че всичко има неизбежен край.
Преди няколко години, по стечение на обстоятелствата бях втората след съпруга на свекърва ми, която непосредствено я изпрати отвъд тленното. Помня почти нереалната остатъчна топлина на тялото й. Уредих по телефона почти делово посещението на екипа от траурната агенция, обадих се на мъжа ми, на близките ни…Бях така невероятно адекватна по разум, че може би дори съм изглеждала безчувствена. Рухнах в момента, в който екипът пое останките й и я изнесе от вкъщи. Тогава разбрах, че я няма и няма да се върне. Дали се утеших, че душата й е свободна? Дали се успокой, че вече нищо не я боли? Не, усетих как тя си отива и няма начин, по който да се върне. Скръбта ме похлупи без предупреждение и без духовна утеха.
Тази година, няколко години по-късно, в този случаен разговор, споделих това и осъзнах колко съм слаба и лицемерна в отношението си към тялото си. Към моето собствено тяло. Спомних си онова ужасно чувство на загуба, след която нямаше нищо, а утехата за душата беше толкова безсмислена, колкото и да лекуваме кървяща рана с крем за мазоли. Спомних си и как обяснявах с хумор и през болка, че ще боря критериите за красота, защото душата ми е хубава. Кому е хубава, кому – не, вероятно няма как да разбера скоро. Признах си, че Тялото мое ме определя също така безпощадно и честно, както и душата, и ако искам да живея по-дълго с тази тъжна, ненаситна, щастлива и чудновата моя същност, трябва да се погрижа за него.
Започнах да спортувам. Да мисля за тялото си като за нещо, което не трябва да пренебрегвам, ако искам къщата за душата ми да е здрава. Да събирам любов, храна, смях, сълзи, чудеса, които няма как да намеря и усетя без него, Тялото ми. То ми е нужно, за да разбирам и обичам живота си, който е възможен единствено благодарение на научно обяснените, но тайнствени и невидими пътища и кръстопътища из тялото ми. Да бъда част от кръговрата на живота на другите по по-добър начин.
Отделих време за движение, което да ме издигне над неизбежните тленни грижи, но да ме свърже с тленното ми тяло. Да чувствам, да откривам усещания, да ме боли, да се развивам, да се изпитвам, да достигна до онова мене си, което се държи на крехката връзка между мислите, душата, сърцето, стомаха и малко по на юг. Това се оказа подаръкът, който направих на себе си, и за който съм благодарна на себе си и на замесените в моето раздвижване. Тепърва ще разбера къде ми скърца подът, къде тече покривът, къде мишкуват мишките или водопроводът е скапан.
Знам, че един ден, когато си тръгна без билет за връщане, ще боли. Не знам дали мен ще ме боли, но близките ми ще ги заболи. Ще боли, защото тялото ни държи тук, сред хората, които обичаме, познаваме, любим, създаваме, раждаме, изпращаме, с които спорим, вървим, тичаме към бъдещето…Надявам се моето тяло, дом за душата ми, да ми служи дълго и да не говоря лицемерно как вярвам в тайнството на душата ми, а да повярвам, защото я усещам по-силна, когато животът я изпълва и я предизвиква за още, и още. Искам да остана тук, сред хората, толкова дълго, колкото душата ми се чувства у дома си. И нека тялото ми е здраво!
Снимка: http://gusimp.net/