Аз нося два часовника – единия – със златиста каишка, а другия – със сребърна, за да отива на бижутата ми. И двата са ми подарък от майка ми и аз много ги обичам.
Миналата година времето започна да си играе с мен. Часовниците ми започнаха странно да спират, дори и да са с нова батерия. След това, в момента, в който ги оставях, или друг ми подслушваше, тръгваха в ритъм.
Мъжът ми се пошегува: „Явно твоето време не се „лови“ с нашите апарати…Да не живееш в друга часова зона?“. Аз се засмях, но устойчивата ми на разум вяра в „крачолите на времето“, както ги нарича сър Тери Пратчет, се засили.
След три неуспешни поправки на фините механизми и няколко бързо угаснали батерии сребърният ми часовник ме остави. Ужасно ме заболя, сякаш се скъса нишка от времето ми. Уплаших се дали няма да се окажа в „погрешния крачол, живеейки живот, който всъщност се случва на другия крачол“. „Животът би могъл да е ужасен в погрешния крачол на Времето,“ както пише Пратчет.
Реших да го заменя с нови. Купих един, после втори. Заложих на часовници с история,както и досега – тоест купих ги, получих ги от хора, които преди това се постарах да опозная, за да знам чие време ще заема. Всеки път се повтаряше същото. Те просто спираха на ръката ми и затиктакваха в ритъм, щом слизаха от китката ми. Замислих се къде греша и един ден просто свалих часовника от ръката си. Оставих се на дни без дата и без точен час, за да намеря кой крачол на времето ме влече наистина. Дали тази работа с часовниците не е знак, че нещо си отива без билет за връщане, а аз го задържам със сила? Къде си, време мое?
Започвам тази година само с един часовник – златист. Той все още работи. Рядко го поглеждам, но го държа на ръката си като гаранция, че времето ми идва отнякъде и продължава в ритъм – тик-так, който ме „лови“. Ще си купя и нов, непритежаван от никого сребрист часовник – да ми отива на бижутата и ,може би, надявам се, да следва ритъм, който ще продължи напред.
Тик-так, тик-так – в кой крачол на времето сте?
Желая ви да се движите в правилния и през 2020 г.