За първи път изпекох този кекс – шоколадов, пухкав, с едно пакетче масло, 3 яйца, с какао и с орехи, когато съм била на около 10-на години. С най-близката ми приятелка бяхме вкъщи, у баба, вероятно следобед. Тя, приятелката ми, живееше при баба си, на един балкон разстояние, тоест двете се виждахме от балконите си. Този ден, вероятно от ваканция, двете явно сме проявили първите признаци, че с кулинарията сме на „вие“, но не на „ти“.

Още помня кухнята ни от онова време. Имаше диван, маса, стара нафтова печка. Та двете с Ваня сме отворили тефтера на баба и сме решили да опечем любимия шоколадов кекс като изненада за леля ми, медицинска сестра, която е спяла вероятно след дежурство. Разбира се, във всеки първи път има изненада. В нашия случай се оказа, че нито една от нас не се сети да провери на вкус бакпулвера и познайте какво сложихме вместо него. Не, не е сол.

И така, кой знае леля ми колко е успяла да поспи, но я посрещнахме с кекс. Тя прояви героична учтивост, когато опита спихнатия кисел сладкиш.

Последваха години, в които баба ми приготвяше кекса за мен. Аз правих няколко опита, все безуспешни. Обаждах й се за съвет, преписах дословно рецептата, но това не подобри резултата. Реших, че не му е било времето.

Днес имах повод и цял ден се подготвях психически да го направя така както го помня – с влажна, сладка, лепкава шоколадова глазура, в продълговата форма, пухкав и дебел, нито прекалено сладък, нито тежък, идеален за мляко с какао.

Прибрахме се след детски рожден ден, постоплих се, намислих си най-хубавите, най-личните неща за мен и баба ми, и към 18 часа отидох в кухнята. Мъжът ми, който е на „ти“ с мерките, който следва точно технически инструкции, се включи в моето ритуално усилие. Той май не е опит вам този кекс, приготвен от баба, сетих се аз, но е чувал много за него и е бил до мен в поне два безуспешни опита. Е, признавам, импровизирах леко, но много, много исках ТОВА да е кексът на баба.

Направихме каквото трябва, аз се заех с разни дреболии да не го мисля, и след 40 минути го извадихме от фурната. Поляхме го със сладката глазура, но още тогава си личеше, че не е същият.

Скръбта те връхлита без предупреждение. Една седмица, откакто баба ми е сред нетленните, ми е трудно да го преглътна. Опекохме най-сладкия, най-вкусния ми кекс от детството, за да я почета, да я нахраня с любов, но явно не му е дошло времето да стане, този вкус на детство да премине в моето собствено време.
Когато сладкишът изстина, двамата хапнахме по парче. Вкусът и ароматът беше прекрасен, но дали заради кафявата захар, дали заради различната форма или другото какао, това беше друг кекс. Отхапвах и ми ставаше все по-тежко, солено от мъка, празно.

Може би шоколадовият кекс на баба ми щеше или трябваше засега да остане леко спихнал, леко твърд, леко недовършен, докато душата ми се отпусне и той стане отново пухкав.

Може би нещо липсваше в моя препис от рецептата и ….Каквото и да е, бабо, подскажи ми, някой ден, някога, когато му е времето. В рецептата на моето детство има празен ред.

Снимка: https://www.piqsels.com