Лични

Социалната еманципация не е порок

Написах този текст няколко дни преди рождения ден на Сдружение „Безопасни детски площадки“. Създадохме го като Фейсбук инициатива преди около три години и това е едно от начинанията, с които се гордея както в личен, така и в професионален план.

Пиша този текст с любов към момичетата, с които се събрахме по неволя и станахме екип – Дени, Стели, Снежка, Таня, Цвети, Тея, Влади. От близо година и половина имаме и мъж в екипа си – Юри, поздравления за смелостта!

Пиша това и с благодарност към семействата ни, които приеха, че времето ни е разделено между тях, работата ни, площадките, и каквото остане. Пиша това, защото наскоро, в разговор с приятелка, осъзнахме каква цена плащаме за своята социална еманципация. Плащат я и нашите близки, и то не без сътресения.

Не искам и не деля добруването и социалната активност на женска и мъжка работа. Това е все едно да спорим дали пазаруването за вкъщи и изхвърлянето на боклука е полово определено. По-важно е кой как го прави.

Когато започнахме нашата инициатива за детските площадки, това беше женска работа. Още с първия пост, в който призовах да се съберем и да поискаме адекватна информация и реакция от общината, привлече само женски реакции – оплаквания, идеи за реални решения, но все жени. Така станахме „майките“. Питайте районните кметове, ако не вярвате. Днес доброволчеството на площадките за игра вече е и женска, и мъжка, и детска работа, и ние сме много щастливи от това.

Преди три години ние, „майките“, се оказахме, в интересна ситуация. Семействата ни по-скоро приемаха, отколкото да приветстват нашата социална еманципация. Никой не ни е казал „недей, против съм“, но и нито един от мъжете до нас не е напълно щастлив от нашата социална активност.

Тя „краде“ от времето ни като съпруги/приятелки, майки, професионалисти. Тя ни създава възможности за развитие в посоки, които нито мъжете ни, нито ние сме планирали като двойка.

Социалната еманципация ни прави по-свободни и смели, понякога на ръба на физическата ни безопасност. След като мъж с потник и с петел под мишница за малко не ме наби в спор заради един тротоар, няма нужда да обяснявам какво притеснява съпрузите ни. Има вероятност и за професионални и лични конфликти, които притесняват семействата ни.

И макар че разбираме опасенията им, смятаме, че всъщност мъжете ни са и малко ревниви. Защо да не посвещаваме времето си на тях или на децата, а ходим на срещи с кметове, или на работни сбирки? Защо прекарваме толкова време в работа, която не ни се плаща, а не се занимаваме с нещо семейно?

Затова планираме срещите си в следобедните часове, когато децата спят заедно с татко, или с баба и дядо, отмъкваме семейните автомобили за пренасяне на материали или за събития, по-скоро въпреки съпротивата на мъжете си, отколкото с тяхно съгласие. Работим по проектите си късно вечер, за да не „крадем“ от активното време за семейството.

Винаги намираме работа на мъжете си и на доброволческите ни акции, което понякога не влиза в плановете им. Но пък колко ги хвалим и обичаме след това! И Аквамен не е бил толкова обожаван, колкото мъжете ни, след като заровиха няколко автомобилни гуми за импровизирано съоръжение за детска игра в градинката. Едва ли има мъже, които да са получили толкова любов и уважение, колкото нашите, след като боядисват и майсторят цял ден на площадката за игра!

Подозирам, че едно от децата в нашия доброволчески кръг е резултат от подобно споделено усилие. Може и да са повече, защото наскоро пренасяхме огромно количество кутии с бои в едно мазе. Преди това и стекове вода.

А разказах ли ви как една от нас събира и пренесе огромно количество празни кашони със семейния автомобил до Южния парк? Двамата с мъжа й обикаляли няколко квартала и търговски центъра за кашони, които натоварили в комбито, и в парка. Добре че той разбира нейната „лудост“, макар че, според мен, и тя е откупила усилията му.

Пиша това с хумор, но с голяма благодарност към семействата ни. Само ние и те си знаем колко е трудно да имаш „площадкаджийка“ у дома и по неволя да знаеш имената на районните кметове, какво е Наредба 1 от 2009 г. и т.н. Юри, който се присъедини към екипа ни преди около 1,5 година, не е споделял подобни грижи, но може и да си мълчи…мъжки. Вероятно му е достатъчно да се справи с 6 жени с няколко мнения, но с една цел.

Накратко, социалната ни еманципация беше неизбежна, но ние я отвоюваме всеки ден. Борим се с институциите, с безверието на хората, понякога със скептицизма и дори ревността у дома. Но, скъпи наши мъже и деца, знаем и усещаме, че се гордеете с нас. Не го признавате, но сме чували как плашите съседите с нас, „майките“. Затова не се съпротивлявайте повече от необходимото за собственото ви самочувствие, и ни оставете на „площадката“, която ни прави и по-будни, и по-смели, и по-щастливи. Happy wife, happy life!

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *

Този сайт използва Akismet за намаляване на спама. Научете как се обработват данните ви за коментари.