Честит ви 13 май! Честит ви първи ден от Отвъдредния ни живот!
Днес или утре, кой както брои, е първият ден от живота ни не по старому, не по новому, а отвъд реда, който познавахме и ще заменим с нещо старо, нещо ново, нещо назаем, както се казва в едно приказка.
Имахме два месеца, за да разберем, че можем с малко, но то да ни е всичко. В същото време разбрахме, че списъкът с желанията ни всъщност лесно се свива до 1,2,3, когато си наясно какво е нужно, за да имаш и всичко останало.
Аз се научих да пожелавам на съратниците си по празници в извънредно положение „Бъди здрав/а и свободен/дна!“. Съкратих списъка си с желания до:
1. да бъдем живи и здрави
2. да останем с разсъдъка си или поне на ръба на лудостта си
3. да бъдем свободни поне в мислите си, а после и в действията си
Днес, на 13 май, списъкът ми не се е променил много, защото осъзнах, че това е достатъчно, за да продължа напред в отвъдредното време, когато ще трябва с нещо старо, нещо ново и нещо назаем да свикна, че дори и да съм същата, матрицата не е същата. Същото като в брака всъщност.
Тези два месеца аз бях хоумофисър-работохолик- майка-съпруга-домакиня-учителка-психотерапевт и пациент едновременно……..Списъкът е примерен. Бях всичко това наведнъж, в пределите на три стаи с дете, мъж и котка, и не се оплаквам, нито се хваля, но с гордост мога да кажа, че ОЦЕЛЯХ!
За мен, обикновена жена, която не е на първа линия, това е постижение. Ако и вие сте като мен, поздравете се! Ние сме герои на нашето извънредно време, и нашите усилия бяха различни и достойни за уважение, дори и да са несравними с тези на хората на първа линия с борбата с вируса. На тях – на лекарите, учителите, полицаите и журналистите, продавачите, артистите, психолозите, дължим голяма благодарност, но това не отменя нашия личен подвиг.
Сега всички имаме нужда от почивка, от време за скръб, за разпад на мислите ни, за истеричен смях и неконтролиран плач, за да се наместим отново в телата си и да се научим да живеем отвъд стария ритъм и да вървим по нови кръстопътища. Животът е промяна и това е единственото, което не се променя.
През тези няколко седмици на изпитания в речника ми влязоха нови клишета – „кризата е и възможност,“ „продуктивност,“ а стари като „предизвикателство“ и „иновации“ избуяха в публичното пространство. „Ред“ и „страх“ се превърнаха почти в синоними, а „отговорност“ се оказа най-лековерно използваната дума, но и най-трудно произносимата със мисъл.
„Кризата е и възможност“, ама друг път, както се казва. Кризата ни научи, че можем и с 2 и с 200, но по трудния начин и затова аз заменям „възможност“ със „зор“, „необходимост“, или както прецените, но без светлата перспектива и насилената търговската мотивация за покупка на нови илюзия.
„Продуктивността“в извънредна ситуация уби разумното,обективно и дори жизнерадостно работене, бачкане, труд. Аз изработих същото количество работа, но с повече напрежение, компромиси. Да, също като повечето „стари кучета“ в хоум офиса научих нови номера, но с удоволствие ще изпратя традиционно работещите в офис на мястото им. Пожелаах си работа и съм щастлива, че я имам.
„Предизвикателство“ и „иновации“ – клишета, клишета клишета, които поляхме с отчаян ентусиазъм да разрешим спешни проблеми. Резултатът е няколко успешни и вероятно спасителни проекта, чиято устойчивост ще покаже дали поне те са върнали естествената свежест на тези думи.
Останалото е същото, включително и средата – институционална, бизнес и научна, която рядко ръкопляска възторжено на откритията, а по-скоро ги изпитва и предпочита традиционните решения. Всъщност, т.нар. иновации, които ще останат, са дълго проучвани и изработвани решения, които намериха своята уникална ниша сега и тук.
„Ред“ и „страх“ не са синоними и се надявам да не станат, защото историята помни какво се случва, когато това стане.
Редът е нужен. Нужен е на децата, за да се чувстват защитени в несигурни свят и ситуация. Нужен е на нас, за да знаем, че има причини и цел, към коята да се стремим с ясни стъпки. Моето дете си намери собствен ритъм, прие нашия извънреден ред, за да останат баба и дядо живи и здрави. За да излезе на разходка в относителна безопасност, за да се срещне пак с приятелите си. Редът е нужен, но не е достатъчен, за да настъпи промяна, която да има сигурност. Необходими са и разум, и вслушване в чуждите гледни точки, и най-вече усещане, че този извънреден ред зачита свободата и не е присъда.
„Страх“ е думата, от която най-много бягах през тези два месеца. Тя ме водеше до напразни думи, до излишни поучавания, за които се извинявам. „Шубето е голям страх“ и мен наистина ме беше „шубе“ понякога. В такива моменти четях и слушах книги, в които героите се справяха с подобни ситуации по най-простия и най-очевиден начин – като продължават напред, правейки нещата, които трябва, но по начина, по който могат.
Днес е 13 май 2020 г. Вероятно ще помня тази дата повече, отколкото всяка друга тази година. От днес, ние, същите хора като на 13 май 2020 г., ще си сложим старите дрехи, които ни стават, ще нагласим новите маски, ще отворим старите си портфейли с надежда за повече работа и пари, и ще открием, че и отвъд познатия ред е нужно да сме живи и здрави, да стоим на ръба на собствената си лудост и осъзнатост, за да сме свободни, и да живеем. Животът, Земята, не се интересуват дали е 13 май 2020 г. или 13 май 2021 г. – достатъчно им е да ни има и да не забравяме да се променяме, защото промяната е живот.
Снимка: https://unsplash.com/