Лични

Пътуване през времето

Вчера пътувах в автобус към Студентски град. Срещу мен седеше моето 15-годишно аз и приятелят му. Момиче с къса дънкова разкроена пола с копчета отпред, с голи крака, обути в бели маратонки.

Дългите й светли коси се спускаха над раницата на гърба й. Разсеяна, с чисти очи, с приятна и леко глуповата усмивка. Вероятно не е глупава, но няма никаква идея какво да прави и къде отива.

Аз бях такава мноооого дълги години. Още си спомням заглавната страница на в. „Клуб 15“ със снимката на подобна девойка (някой от връстниците ми вероятно си го спомня. Беше ни настолно четиво, заедно със сборниците с анализи.) Много исках да изглеждам като нея, и даже си пазех същата тази пола поне 10 години. За последно я носих тогава. Някъде тогава и моята детешка невинност си отиде завинаги.

До момичето седеше момче, тийнеджър, подстриган на купичка. Представете си нещо като Роби Уилямс в първите видеоклипове на Take That или разгледайте снимките си от 7-и клас. Коженото яке едва се държеше на хилавите му рамене. Гледаше момичето смутено и … чак настръхнах, щом ми представих, че може би това е любов…или не.

Аз изглеждах „като учителка“, както мъжът ми отбеляза, когато излизах. Пътувах към важна среща и в главата ми се блъскаха сценарии и всякакви други грижи. Слънцето ми намигваше закачливо и един случаен поглед настрани ме срещна с моето 15-годишно аз.

Ужасно ми се прииска да спра времето, за да поправя някои дребни грешки по пътя си оттогава, но знаех, че не мога: моето 15-годишно аз няма да ме разбере. То ще види една жена, която прескача локви и танцува бясно само насън, но още търси думи, които да напише.

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *

Този сайт използва Akismet за намаляване на спама. Научете как се обработват данните ви за коментари.