Имало едно време двама братя – Петър и Николай. Те живеели в градче, близо до вълшебна гора. Наричали я Гората на желанията. В нея хората ходили, за да си пожелаят нещо и ,за да откъснат по монета за късмет. Така всяко желание се сбъдвало.
Двамата братя много обичали да играят във вълшебната гора. Гледали как храстчетата от жълти монети цъфтят, звънтели с листата им, катерили се по дърветата с дебели клони, по които там, най-на високо имало едри и тежки сребърни и златни монети.
Когато станали на 8 години, родителите на момчетата им подарили по една богато извезана торбичка. В нея от поколения децата в семейството събирали своите желания и мечти и те се сбъдвали.
Двете деца чакали с нетърпение този момент. Още щом били стъпили в гората за първи път като хлапета, си говорили от кой храст ще вземат стотинка, от кое дърво искат монета…
Ден след рождения им ден, те отишли в гората. Петър се втурнал и още на първата поляна напълнило торбата си с дребни монети от ниските храсти. Пожелал си цяла седмица сладолед преди вечеря, цял ден пред телевизора и на телефона, още една червена количка, нов модел телефон…Било много доволно, че ще изпълни всичките си желания накуп! Торбата му тежала толкова много!
Николай взел няколко жълти монети от ниското – много искал ново колело, да се изкачи на висок връх, да има собствена стая, и се загледал към високите клони на един дъб, в чиято корона блестели ослепително златни монети. Малко хора стигали до тях, въпреки че се опитвали. Момчето искало три от тях и вече ги било нарекло: да стигне до Луната, да стане силен като Джеки Чан, да обиколи света. Той постоял под дървото, замислил се какво трябва да направи, да научи, да тренира и леко се обезсърчил. Но изведнъж от високо паднали две златни монети, които той нарекъл на мечтите си.
Двамата тръгнали към вкъщи, но на Петър торбата много му тежала и двамата с брат му я носили с почивки. Чантата на Николай също не била лека, но той я преметнал през рамо и помогнал на брат си.
Настъпило привечер и точно преди да излязат от гората пред момчетата се показали трима таласъми. Те били високи, с рунтава черна проскубана козина, със златни зъби в устата и със зачервени очи.
– О, какво имаме тук….Двама окъснели мечтатели! – казал единият.
– Толкова съм гладен, да знаеш, скоро не съм ял желания, а за мечти само си мечтая…Какво ли ще имаме за вечеря? – продължил другият.
Двете момчета се стъписали и понечили да бягат, но торбите им тежали, а и било тъмно и страшно.
Петър казал:
– Ей, таласъми, бягайте, докато можете! Ние сме братя и сме силни!
– Ние, момченце, вас няма да ядем. Човешкото месо….не ни харесва, сухо е. Но виж, жълтиците ви ще вземем, защото ние се храним с желанията ви. Я си отвори торбичката.
Петър сложил чантата си на рамо и понечил да бяга, но като по магия тя изскочила от ръцете му и се озовала пред таласъмите.
– Хм, сладолед, телевизия, телефон…оф, поредните хамбургери…На това ли ви учат в училище – отчаяно казал по-възрастният таласъм, – пак ще ни болят стомасите, приятелю, – обърнал се той към другия злодей.
– Ама как…Аз много обичам сладолед и телефонът ми е стар, а на Тони… – запелтечило момчето, разстроено, че ще остане без желания.
– Глупав си, глупав…с тези желания се преживееш седмица, месец, а после…Знаеш, че са броени пъти, когато можеш да си събереш желания и мечти от гората? Я да видим торбата на брат ти!
Чантата на Николай се отворила пред таласъмите.
– Ново колело, собствена стая – о, това е добро за салата и мезе, не мислиш ли, братко? А, тук става интересно – имаме си цели две мечти: това се казва угощение! Е, ти ще ни нахраниш, момченце! – казал таласъмът.
– Недейте, оставете ми поне една мечта! Колело ще взема от братовчед ми! – примолил се Николай!
– Можем и без твоето колело, но ще вземем пътуването до Луната! Това е пиршество! Сега бягайте и помнете, че и ние знаем колко струват вашите желания и ги обичаме големи!
Момчетата се прибрали на бегом вкъщи. Родителите им, обезпокоени от тяхното забавяне, ги чакали на вратата, и ги утешили, щом видели сълзите им.
– Знам, че таласъмите са страшни, – казал баща им, – и аз съм ги срещал, и мои желания и мечти са крали, бесовете им черни. Но знам, че можете да ги надхитрите. Но трябва да станете на 12 години, когато ще имате втори шанс да си откъснете желания и мечти, и тогава да избирате ум.
– Но,татко, – казал Петър, аз останах без желания!
– Не, синко, ти ще сбъднеш желанията си и без монети, защото те искат само време, малко пари и търпение. Пак ще ядеш сладолед, ще гледаш телевизия и ще имаш нов телефон, но не наведнъж, затова не тъжи. Просто помисли какво ще си пожелаеш следващия път и как ще измамиш таласъмите.
– Аз останах без моята Луна, – усмихнал се тъжно Николай.
– И Луна ще имаш, виж Елън Мъск или Ричард Брансън, те си построиха ракети, за да отидат в Космоса. И ти ще отидеш, важното е да не забравяш, че го искаш. Следващият път си пожелай нещо, което няма форма и мирис, не може да се изяде или изпие, но го искаш всеки ден, и виж дали тези черни дяволи ще ти го отнемат.
– Какво е това, татко? – попитали момчетата.
– Може да е всичко – от желание за сладолед, до къща, или вкусен сладкиш, или здраве, любов някой ден, важното е да е твоето всичко дори за минута. Ако сте готови да се борите за него, ще се случи.
– Нищо не разбрах…
– Да, оставете сега това, да вечеряме… Аз си мечтая за свинското печено на майка ви и за тортата, която ще изядем заедн. Това не е ли мечта?
– Да! А утре – сладолед! – усмихнали се децата.
(Очаквайте продължение)
Снимка: https://libreshot.com/boy-in-woods/