Родителство

Зависимостите, без които (не) мога

От няколко месеца с ръка на сърцето си признавам: „Пристрастена съм към телефона си!“ Отне ми дълго време да осмисля, че откакто имам умен телефон, с времето зависимостта ми от него се задълбочава.

Дали съм доволна от това? Не.
Дали знам как да се откъсна от дявола на малкия екран? Не, но работя по въпроса.
Все пак направих първата стъпка – да призная, че, за да имам основание да искам същото и от сина ми, трябва сама да се променя.

Това признание ме подтикна да се замисля за своите зависимости, от които искам да предпазя детето си, но ги практикувам тайно или без да се крия. Както знаем, децата следват не съвети, а пример, а понякога аз съм ужасен пример.

Телефонна любов

Всички говорят за зависимостта на децата от технологиите, но избягваме темата за собствената си пристрастеност към мобилния телефон, социалните мрежи и компютъра.

Аз съм класически пример за мобиломан. Купих първия си умен телефон преди около 4 години и до тогава въобще не ми беше нужен. Не правя снимки, интернет ползвах на лаптопа си и животът си вървеше нормално. След това се сдобих с това многофункционално, изкушаващо устройство, в което има всичко…и проблемите започнаха!

Ударих се в стълб на улицата, докато зяпах в него и вървях.

Веднъж се върнахме от половин разходка, за да взема телефона от вкъщи. И той не звънна нито веднъж, докато бяхме навън!

Съпругът ми изпада в едва прикрит ужас, когато някой от телефоните стои на ръба на масата, или падне. Понякога си ляга с телефон в джоба на пижамата.

В този случай как да кажа на детето си, че не телефонът, а разговорите наживо са по-важни? Ние говорим много. С адвокат и миникопие на адвокат вкъщи, постоянно някой говори. И все пак сме мобиломани.

Затова създадохме правила. На масата на закуска, обяд или вечеря се сяда без телефон. По това време не отговаряме на обаждания. Също така по време на ваканция излизаме на разходка, на плаж, на поляната без телефони. Сутрин посягаме към апаратите чак след като си изпием кафето. Това са малки стъпки, но са началото на края на нашата пристрастеност. Но, както няма бивш алкохолик, така няма и бивш мобиломан, така че…стискайте ни палци!

Без лекарства не можем

Аз съм по-скоро здрава. За моя радост пия само витамини и рядко истински лекарства. Но откакто станах родител, открих огромната вселена на хранителни добавки, сиропи и хапчета за поддържане на имунитета. През есента и зимата също така здравото ми дете пие без съпротива поне две билкови тинктури и понякога витамини. Толкова е свикнал, че дори не протестира, освен когато му давам капки мента или рибено масло.

Как започна всичко? С капките за колики и после с прахчетата за зъби. Като малки децата нямат думата какво им даваме за и против всичко в света и са идеални опитни зайчета за всички „иновативни“ и стари бабини илачи. Към днешна дата синът ни толкова харесва близалките за зачервено гърло, че си ги търси с и без повод.

Аз се опитах да огранича употребата на лекарства само в случаите, когато наистина има нужда. Веднъж синът ни вдигна лека температура и аз му предложих да го разтрия, да му сложа компрес. Той ме погледна, колкото може да е сериозен един 5-годишен мъж, и каза: „Мамо, искам еди-какво си, защото сваля температурата и ще мога до спя поне 8 часа!“. Дете рекламикус, какво да му отговориш…

С идването на пролетта манията ни по лекарства намалява и това е моят шанс да превърна сина си в дете на природата! Има спанак, коприва, слънце….Пожелайте ми успех!

Сладко прегрешение

Аз обичах сладко. Много. Но забременях и станах почитател на киселото. Сега манията ми по сладкото намаля, но любовта ми към кексове, банички и други тестени изделия се превръща в страст, когато съм уморена или изнервена. Имам любими „джънк“ храни, които няма да ям никога пред детето си, защото съм наясно, че са пълен боклук.

Детето ми обича сладко. Аз го ограничавам до разумни граници. В същото време, когато имам нужда, отварям кутията му с бонбони и довършвам в сляпа страст шоколада от баба му. То понякога не разбира, че е имало такъв.

Наскоро купих малка торта. Разделих я между баща и син. Аз останах твърда като скала пред изкушението. В хладилника остана четвърт парче за десерт на следващия ден. Но захванах някакъв тежък текст и огладнях. Изправих се пред дилемата: „Да спася ли детето от излишно натрупване на енергия точно преди сън в или не?“. Взех решение като зрях родител и изядох тортата. Вечерта мъжът ми каза на сина ни: „И сега можеш да си изядеш тортата“. Аз отговорих: „Вече няма торта“. Спасих детето, изядох тортата, но никой не призна подвига ми.

В своя защита ще кажа, че баща му купува повече сладкиши. Аз ги крия. От него, понякога за себе си. Използвам всеки случай да ги раздам или да ги споделя с други възрастни, които не крият, че са пристрастени.

Дете мое, любов моя

Аз съм пристрастена към детето си. Станах родител относително късно и не бях подготвена за обрата в живота ми, който ще ми донесе бебето. Шест години по-късно съм благодарна, че ми се случи, защото ми отвори очите за напълно непознати възможности, приключения и невероятности!

Както не бях подготвена бъда майка, така се превърнах в типичен пример на (почти) жертва на „заблуди, лъжи и интернет“. Единствено относително здравият ми разум на работохолик ме спаси да не се превърна буквално в очите, ръцете и съзнанието на сина ми, който, за моя радост, има силно независим характер.

Обичаме се болезнено – двамата се караме, прегръщаме и прощаваме по три пъти на ден. Не знам дали той може без мен, но аз все още се усещам, че говоря в първо лице, множествено лице за разни родителски радости и тегоби. В изречението “ следващата година ще сме в първи клас“ „ние“ може би е най-адекватната употреба на местоимението.

Снощи се приготвяме за сън и той възможно най-сериозно ми казва:
– Мамо, ако ви се ядосам още малко, ще си намеря друго семейство.
– Аха, а как ще го избереш?
– Ами, като вас, но без да ме карате да ям супа.

Както е видно, една супа може да ни раздели, но истината е, че това е най-голямата и трудна любов. Той прилича толкова на мен в някои отношения, че борбата „за“ и „против“ го/ни разкъсва отвътре. Горкото дете, разбирам го става глухо и нямо за мен понякога, но съм му майка и о,да, трябва да знам дали ще яде яйце или таратор преди утре сутрин! Сега разбирам защо отговорът „не знам“ вбесяваше майка ми.

Това са моите зависимости. За щастие пия рядко, не пуша и успявам да контролирам глада си за нови дрехи. Но първата стъпка към овладяването на която и да е пристрастеност, е да си признаеш. Аз го направих. Сега ме извинете, но трябва да си проверя Фейсбука и дали в този офис не е останало нещо сладко.

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *

Този сайт използва Akismet за намаляване на спама. Научете как се обработват данните ви за коментари.