Преди точно един месец сестра ми замина със семейството си да работят и живеят на топло. По-точно на около 15 часа път със самолет. Беше и вълнуващо, и тъжно. Месец по-късно, се чуваме всеки ден, виждаме се през екрана, и всеки живее в своя ритъм.
Скоро след това, след като емоциите ми горе-долу се подредиха, си говорихме с приятелка, чиято дъщеря замина за чужбина веднага след гимназията и вече няколко години си строи дом и живот в Северна Америка. Тя ми каза: „ И на мен понякога ми е тъжно, но мисля така: тя е на около 20 часа път оттук. Ако днес хване полета, утре по обяд ще е вкъщи. За нас нейният дом там е втори дом, макар и за кратко. Тя знае, че и там, и тук, си има „вкъщи“. И така винаги някой от нас си има вкъщи някъде и никой не е далече от другия“. Замислих се, че това е може би най-оптимистичната версия на отговора къде е вкъщи, къде е България.
Осъзнат избор и възможност
Аз и моето семейство живеем в България, която е…такава, каквато си я правим. Това е най-честният отговор, който мога да дам дали и как харесвам живота си тук. Той е in progress и „се сваля“ вече много дълго, въпреки високата скорост на интернет у нас. Но ние сме тук и работим по въпроса.
Аз знам защо сестра ми и съпругът ѝ решиха да заминат в чужбина и причините им да са там са напълно обясними. Аз знам защо съм тук и също имам своите напълно разбираеми и легитимни причини.
Нито една от нас не е направила този избор, поради липса на друг път. Напротив – това е напълно осъзнат избор, и също така възможност, защото като хора от ново време, и като граждани на ЕС сме свободни да избираме къде да живеем и как.
Различни заедно
Моето дете понякога закусва баничка и айрян. Братовчед му в Коста Рика също си хапва баничка, но вероятно пие сок, а не айрян от българско кисело мляко. Или закусва с маракуя.
За моя син, който ще учи в българско училище, Иван Вазов, Андрешко или Хитър Петър, цар Симеон Велики ще са уроци от учебника. За племенника ми – не знам точно какво ще учи, но със сигурност, ако чете „Под игото“, български приказки или пише съчинение за Лиско или за Левски, това ще е по желание или по промисъл, че това е неговото наследство.
И двамата ще хапват с кеф палачинките на баба си тук, или някъде по света, и пак ще е „при баба“. И двамата ще ходят на море, на океан всъщност, но и ще карат ски на Мальовица.
Ще знаят „обичам те“, „любов“ и ще омайват любимите си с думи на и български. Ще готвят миш-мяш, таратор или сарми на Бъъдни вечер на семействто си, и където и да са, ще им е българско.
Единият ще научи първо лоши думи на български, другият – на испански или на английски. Ще се „ограмотяват“ на уличен жаргон на три езика един на друг, ще разпознават определени изрази на български език на паметници и по графити, и ще се срамуват от тях.
И двамата ще знаят какво е Шипка. Но ще разберат сега каква е цената на живота в България и навън. Ще осъзнаят навреме, че като европейски граждани са свободни да избират. И че това е постижение на техните баба и дядо, родители. Ще са горди от това.
Накратко, „България“, която децата ни ще познават през семейството ни, няма нужда от точен адрес, а ще е там, където общуват с нас на родния си език, където споделят обща история и наследство.
България е образ в развитие
Споделям това, защото заминаването на сестра ми, събирането на живота им в 6 куфара, ме накара да осмисля, че родината, или това, което аз възприемам под това „понятие“, не е географска величина, а е подвижен образ, който се наслагва и натрупва всеки ден. Дали сме в София, в Париж, в Аделаида, „България“ на хората, които живеят там, не е една и съща. И това е хубаво.
Тя ухае на джоджен или на чубрица, която ароматизира всички дрехи на презокеански полет, гледа те от избеляла снимка на къща на баба ти, която вече може би я няма, усмихва се като бебе в САЩ, закичено с мартеница на тениска с американското знаме, или е в слънчева усмивка на приятели в Занзибар, които играят хоро на плажа. Тя е глас, видео обаждане два пъти дневно, виртуална вечеря/закуска заедно, въпреки часовата разлика.
Затова не се страхувам, че и синът ми ще тръгне рано по света. С него ще имаме „вкъщи“ и някъде другаде, ще откриваме, че българското ни момче може много, защото тук му се е налагало да се бори много, ще създаваме обща история. Жорко също ще успява, но като малко по-глобален човек, или по-отрано. И двамата ще си говорят на български може би в Ню Йорк. И ще пазят своята България. А България е навсякъде, където мама, баба, татко, дядо, аз, ти, сестра ми, децата знаят, че са заедно „вкъщи“ в български дом от спомени и с бъдеще, тук и там.
Снимка: Klearchos Kapoutsis from Wroc?aw, Poland, CC BY 2.0