Родителство

Няма беля, няма напредък

Честит празник! Тази сутрин си мислих какво „умно“ да кажа или напиша послучай Дена на детето. „Умно“ е в кавички, защото смисълът на детството не е да станем умни, а да открием света, което никога, ама никога не е свързано само с умни решения, а с повече рискове, които причиняват бели коси на възрастните.

Затова ще опиша няколко ползи от това да се държим като деца, ако искаме да успеем като възрастни, каквото и да означава това.

Детството няма граници. То започва от А и не знаеш къде е Б, и така, според границите на въображението ще обиколиш света. Така се раждат пътешествениците, някои от които като възрастни стигат до „къде ще почиваме – в Гърция или в Приморско“, което е жалко, също както лотарийната мечта за Дубай. Не казвам нищо лошо за тези дестинации, но никой от моето поколение като дете не е мечтал за арабски небостъргачи. Затова, благодарете на детето в себе си, ако сте стигнали до Мадагаскар, Корфу или Северния полюс като дете. Бъдете щастливи, ако сте ги видели и преживели като възрастни.

Детството изисква смелост. Нито Супермен, нито Железният човек биха били възможни, ако я нямаше крещящата и безумна смелост и чувство за справедливост на 5-годишното хлапе, което скача от 5-метровата ограда на село, за да спаси топката в отсрещния двор. Няма възрастен, който да е готов да скочи в кладенец при дяволите като Ян Бибиян. Възрастните виждат Пирогов и счупен крак при скок и от 2 метра. Оставете децата да спасяват света и нека им помагаме, доколкото можем, като възрастни, защото в противен случай животът ни ще свърши в страх и без вълнение.

Детството е игра. Играта превръща ежедневието в поносимо бреме. Играта внася необходимата лекота в деня, за да го преглътнем. И ако като възрастни често казваме: „Стига игри!“, е време да помислим колко грешим. Защото който не играе, не печели. Ние успяваме да свършим работата си, като я превръщаме в игра. Пишем, смятаме, убеждаваме, разубеждаваме, също както в игра на дама, на „не се сърди, човече“, „Монополи“. Много съвременни методи в управлението на хора и проекти, в откритията и иновациите са базирани на игри, в които провалът и успехът са част от прогреса. Да вдигне ръка, който не е решил пъзела на подреждане на чиниите на сушилника чрез наученото през Тетрис? Или не е подредил стаята, използвайки кубчета Лего? Или не се е справил с криза в офиса, използвайки план за битка на стражари и апаши. Признайте си, играете, та чак…играете до насита!

Детството изисква да чувстваш. Да обичаш, мразиш, да се смееш и плачеш. То започва с рев, продължава със смях, и така ,ден след ден, ставаш човек. Хората мислят, но това го могат и роботите. Те чувстват и това го научават като деца. Ние, родителите, лесно се уморяваме от детските емоции, идват ни в повече, защото малко по малко „съхнем“ отвътре. Ако не поливаме с емоции живота си чрез децата, ще останем просто сенки. „Не реви!“, „Успокой се!“, „Радвай се!“ често са команди в ежедневието си. Но кой може да забрави любовта, да забрани мъката, да овладее смеха…Никой, освен същите тези любов, скръб, смях, които резервоарите на детството пълнят и препълват, за да не изсъхнем като дърво в пустиня. Оставете децата да чувстват и си вземете от техните емоции назаем.

Детството е шанс за живот. Всеки е нечие дете и всеки става родител, дори и да реши или да няма възможност да отгледа дете. Ролите се сменят така бързо, че понякога не ги усещаме. Сега утешавам 6-годишното си дете, което си е ударило коляното, а по-късно може да потърся майка си за съвет или утеха от несполуките на този свят. Предстои ни и родителите ни да станат „деца“ в нашите очи и ние да се грижим за тях. И така дете или възрастен, без тях нас ни няма. Няма ни.

Детството има цена. Тя е висока и всеки я плаща. Децата стават възрастни и това боли. Момичетата и момчетата стават родители и това е шок, за който никой не те подготвя достатъчно. – нито Монтесори, нито Спок. Родителите стават баба и дядо, леля и и чичо…събира се цяло село в света на децата. И това е отговорност, която понякога тежи като воденичен камък, но е и свобода, която дава крила. Плащаме си, за да бъдем, останем и помогнем на децата да продължат да въртят Земята на пръста си. Моето иска да превземе и Космоса, така че Елън Мъск, пази се!

Мило мое дете, благодаря те, че те има! Благодаря, че ме има, за да имам шанса за това дете, което е толкова смело, чувстващо и готово да игри, че на света ще му се завърти главата, за да го разбере и настигне. Всъщност, очаквам да стигне и до Марс, защото иска да достигне до там. Дано и се върне, разбира се, за да му скарам, че ходи без пантофи например или е бил рошав на снимките за пред пресата. Аз ще платя цена да съм му родител и ще остана толкова дете, колкото то ми позволи.

снимка: личен архив

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *

Този сайт използва Akismet за намаляване на спама. Научете как се обработват данните ви за коментари.